Луциферианска е твоята клада,
скиталецо между световете,
разнищена и прогорена
от не една Ариадна.
Любовта не съществува,
ако не повярваш
поне мъничко,
само веднъж,
колкото за половин вик.
Тогава митологичният дъжд
ще започне да зрее,
а сърцето ще отвори всичките
си порти към Нея.

Хищен ли ще е този дъжд
или пореден суховей
ще натрупа злост и пясък
връз останките от миналото,
там, в моето ляво предсърдие
с отдавна откачени панти...
О, мили мой потъмнял Луцифер,
половин век никога не стига,
ако ще всяка еднопосочна камбана
отмерваща сърдечните ми викове,
запее със сълзи още в тази секунда.
Просто остави любовта да гори.