ПЯСЪЧНИ ЗАМЪЦИ
Бях някога пред теб на колене,
държах ръцете ти, гледах в очите ти.
Попитах: Дали можеш със мене
да доживееш до края дните си?
Ти ме погледна, помисли и каза:
Ще бъда до теб в любов и във слабост,
не ще те предам дори да лазя,
ще бъда до теб - до моята старост...
И... Тогава на теб посветих живота си,
рожба създадохме, мила -прекрасна,
с вярност заклета във гроба си
до теб аз вървях и... пораствах.
Живяхме в охолство и в бедност, и в мъка
бяха живи и цветни дните ни,
Не сме и мислели че... разлъката
един ден ще легне в очите ни!
И в този ден ти ми каза смирено,
погали с тъжен поглед лицето ми,
Не съм щастлива - вече студено е...
И замъкът пясъчен рухна в ръцете ми!...
Измамно наивен седях до огнището
със спомен за деня, в който те питах.
Останах сам, захвърлен сред нищото
и змии в сърцето ми клетки изплитат...
© Валентин Желязков Todos los derechos reservados
Явно лесно се пише това.
Но е трудно лирическия да приеме в сърцето си
празно място вместо пясъчен храм...