И след теб оцелях. Под могилите, гърбаво-схлупени.
Даже свещ не запалих насред опустелия храм.
Десет мълнии раждаха злàто и ваеха купола
от взривени слънца. Насред билото, някъде там....
Не видях. Виждах минало само и котви завързани.
Не поисках причастие, нафор, ни свято миро.
По стените четях. И се търсех в оставени пъзели
от стотиците, молели милост с допряно челò.
Не заплаках. От сухите извори мъка не бликаше.
Не помолих за път - трудно беше да ходя сама.
Този храм, зографисан със минали сенки и ликове,
бе миражна дъга над прихлупен баир с мараня. ...