Нощ, тъмнина, тъга...
нещо равнозначно на самота...
Няма звезди по небето...
няма го и трепетът в сърцето...
В мойта гръд то вече не бие,
иска вечната тъма и гроба да открие...
Вятърът брули клоните без листа,
опадали и те може би от тъга...
Кучи вой се чува в пустошта,
дали не предизвестява смъртта?!
Вятърът все по-силно духа,
воят ехти в гората глуха...
Ето я! Идва и тя!
С черна качулка... коса...
Облак луната засенчва,
смъртта във мене се втренчва!
"Не ме отвеждай!!" - моля аз!
"Ти ме повика - отзовавам се аз".
Замахва! Кръвта се стича...
Тялото ми на пода се свлича...
И пак изпитвам тъга,
в отвъдното ме гони тя...
Защо ме остави? Защо прегреши?
онази нощ на 22.10 нощ, а може би век на мъка...
Онази опетнена дата...
Защо смъртта на моя зов откликна?...
Искаше ми се само твоето име да е провикна...
Д...! Да! Това си ти!...
Човекът погубил мойте мечти!
Отиди при смъртта и попитай:
"Защо тя си отде? Защо го направи?"
А тя ще ти каже: "Ти си виновен, драги!".
Ще видиш кръвта по косата,
ще видиш и надписа на стената.
Аз го написах за теб!
Със собствена кръв... без кубче лед!
Сърцето, трупът... застинаха...
заради теб те погинаха!
Дано поне някой ден... ей така - да се сетиш за мен!
Свещичка моля ми запали...
"обичах те" наум си кажи
и си припомни отминалите дни...
Аз съм вече горе... в небесата...
Винаги ще те закрилям от нищетата!
Разбито сърце или смърт с коса
никога не ще съпътстват твоята съдба.
Не искам случката да се повтори с теб,
искам въпреки всичко да си щастлив и добре!
Дано си разбрал любовта ми...
дано очите във сълзи обляни
да си спомнят за къдрокосото момиче,
което винаги макар и в отвъдното ще те
ОБИЧА!