По пролет разсъмваше се радостно, Райно,
помниш ли ти пролетта?
Бе пролет, когато, загледани в морето безкрайно,
ходехме ти и аз по брега.
И нежен и топъл, развяваше бризът
твойта златна коса
и слушахме как чайки разправят с писък
за русалка, любов и съдба,
която превръща я в пяна, ах тъжна съдба.
Но макар да бе страдала нявга,
макар да бе плакала, ти моя скъпа русалко,
усмихваше се щастливо на вятъра.
Пролет бе. А щом тази съща съдба, тъжна и тъмна,
ни доведе до раздялата, мъчно в несъмнало,
аз свирех с цигулката бяла,
аз плаках насън и в безсъние.
А щом искрите на нашите души
напуснат нашите тела,
нека ангелът, роден от тези стихове,
съедини душите ни в една.
© Ани Todos los derechos reservados