И го срещнах там на кръстопът увесил нос,

познах в очите, че го мъчеше назрял въпрос

погледнах го - не знае сякаш нощ ли е или пък ден

свил рамене, с ръце в джобове, духа си тътреше сломен.

-Да зная нещо, що на теб е неизвестно?- питах аз,

почти невдигайки очи от пътя отговори с мрачен глас:

-Има ли по-глупаво на този свят широк творение

от човека, щом довежда себе си до умопомрачение?

-Щом хляба на трапеза с брата си дели на две,

но щом допусне алчността в дома си, готов е нож да му опре,

щом родния си свиден дом събаря без пощада,

а довчера татко му отпред е вплитал пръсти в правата ограда.

-Залисан щом в успех и лични примитивни цели,

пропусна вишната си как разцъфна,

вишните окапаха узрели,

на детенцето забрави за довиждане целувка по нослето,

и дори и не разбра, че този ден с игличка бодна му сърцето.

-На любимата си, вярна по сърце, душа,

огнище,

не можа да разбере тъгата, да каже топло “няма нищо”,

остана тя за него пристан и утеха, топла кърпа,

обичта му беше чужда, свикнал вещите към себе си да дърпа.

-Вървя, затуй, че неизбежно ми е да стоя и гледам,

човешката ми дяволска природа как света руши и нарича го “победа”...

..............

-Човек си казваш, но човек от всички живинки най-малко знае да живее,

да бъде мъченик и грешник му е отредено, той това умее!

-Умее също нови светове да построи от пепел, кал и сажди,

щом падне кулата, наплисква си лицето и нова там изгражда,

денят открил е - идва неизбежно след нощта,

ухае на живот след буря насред дъждовната гора.

-Умее да забравя невъобразимо тежки патила,

на врага си чуждокръвен в трудност виждал съм- подава му ръка,

но най-трудното на теб сега ти предстои- 

съвестта си тихо усмири, 

сърцето слушай как тупти

и на себе си прости.