Месецът скрива ликът си красив, достолепен.
Пукна зората, събудена с петльова песен.
Дунавът плиска вълниците бързо, припряно.
Слънцето светка с лицето си бяло, засмяно.
Днеска в душата ми спомени детски се връщат:
как край рибарника двете върби се прегръщат.
Няма ги вече върбиците с плачещи клони.
Вместо тях, тук са изляти бетонни колони.
Мост – изграден е, за чудо и приказ над Дунав,
но за рибарника няма да кажа и дума.
Дунавът, белият, любя го, нека живее…
А пък тръстиката песните нека си пее… ...