23 jun 2007, 22:21

Роб и Робиня... 

  Poesía
856 0 3
 

Слънцето отчаяно кърви,

рони се по улиците сухи.

В мен отчаяно боли,

боря се със сетивата глухи.


Страдам в истини заровена.

Моля се за ден покой.

И душата ми отровена

пак крещи, че иска да си МОЙ.


Да простя аз пак направеното.

В огън от любов да изгоря.

Да възкреся и онова - забравеното,

ревността си в подчинение да преродя.


Да те следвам, да ти вярвам, да те слушам.

И да се преструвам, че не ме боли.

Нощем примирена в тебе да се сгуша,

да забравя от очите как вали.


Сутрин пак да те изпратя и целуна.

Да остана с спомените от нощта.

Щом си тръгнеш, аз като ранена струна

търся спомени и нежност в пепелта.


Да премислям всяка своя дума.

Летен зной във кървавите рани.
И да плащам някаква безумна сума,

за да нараняваш чувствата ми неразбрани.


Да говоря тихо, подчинено.

Да не викам и не те обиждам.

Не разбра, че всичко си за мене,

трябва да не чувам и не виждам.


Това ли искаш ти - робот?

Който всичко да ти дава.

А пък аз желая само тоз живот,

в който любовта ти с мен остава.


Без лъжи и фалш, и без измама.

Без сърцето мое да се прави.

Само обич, истина, да бъдем двама.

Без да крия - страх ме е, че ме забрави!


Без да бъдеш роб, а аз робиня.

Без на болката да се обричаме!

Времето дотук тъй бързо мина,

закълни се винаги да се ОБИЧАМЕ!!!  

© Петя Терзийска Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??