Мост, който няма отсрещен бряг,
река препускаща, отнесена в своя бяг,
ръка подадена, а няма кой да я поеме пак,
моряк изгубен в пустиня, милее за вода, спасение, знак.
Заспиваш и си унесен чак, невинност на дете,
а кошмар ти се присънва и наяве,
ножът на поредния предал в гърба ти те зове,
и усмивка бледа, но алчният отново я краде.
Просяк не е, а моли за монети,
спасение в тях и за тебе ще свети,
вдовица не е, а скърби за любов,
на колене, от земята яде хляба, макар и суров.
Сираче не е, а плаче...
иска топлина, протегната майчина ръка,
жаден не е, а моли за вода,
пресъхнали очи, от сълзите му ли да крада.
От празнота пълен е света,
живот като епизод,
история, на която не избираш края,
бързаш, но на забавен ход.
Трябва да тръгваш, но накъде,
дъжд се сипе, паднало перде,
остани където си,
и за теб ще се намери място в сърцето ми,
ти, безбожният, отритнат от света,
в теб аз виждам надеждата и вярата...