За мъката ли,

за нея думите не стигат...

Тя идва неусетно,

сякаш изгревът те гали

и залива всичко

из дълбоките ти страхове.

Тя не знае милост,

нито жалост да погали,

всичко взима, а оставя

празни редове...

Нейде из нейните пролуки

тича боса малката надежда,

но умира безразлична

утре с новото си слънце...

И така жестоко тегне,

и така дълбоко те боли,

не знаеш как да се изплъзнеш,

сякаш съм затворник, а отвънка все вали...

Не знаеш и не искаш да спре агонията още,

не можеш и жадуваш, страховете да изгони!

Но как? О, боже, как?

Нали сме толкова нетрайни,

нали сме малки земни твари,

а така желаехме да бъдеме щастливи...

Грубо, толкова наивно

си подадохме ръце,

повярвахме почти детински

в това измисленото щастие.

И ето я, сега пред нас стои,

с усмивка недна и брои

не час, не ден, не месец,

а живот един ще мине

в нейната прегръдка да стоим!

Жалки сме, нали, жалък си и ти,

но не се предадохме, а продължихме...

Повярвахме, че ще успеем

и тръгнахме по залез,

надеждата нарамили нататък.

И дори пътят да е кратък,

и пламъкът да прегори,

ще знаем с тебе, приятелю,

щастливи, че вървяхме в мъчните си дни!