За мъката ли,
за нея думите не стигат...
Тя идва неусетно,
сякаш изгревът те гали
и залива всичко
из дълбоките ти страхове.
Тя не знае милост,
нито жалост да погали,
всичко взима, а оставя
празни редове...
Нейде из нейните пролуки
тича боса малката надежда,
но умира безразлична
утре с новото си слънце...
И така жестоко тегне,
и така дълбоко те боли,
не знаеш как да се изплъзнеш,
сякаш съм затворник, а отвънка все вали...
Не знаеш и не искаш да спре агонията още,
не можеш и жадуваш, страховете да изгони!
Но как? О, боже, как?
Нали сме толкова нетрайни,
нали сме малки земни твари,
а така желаехме да бъдеме щастливи...
Грубо, толкова наивно
си подадохме ръце,
повярвахме почти детински
в това измисленото щастие.
И ето я, сега пред нас стои,
с усмивка недна и брои
не час, не ден, не месец,
а живот един ще мине
в нейната прегръдка да стоим!
Жалки сме, нали, жалък си и ти,
но не се предадохме, а продължихме...
Повярвахме, че ще успеем
и тръгнахме по залез,
надеждата нарамили нататък.
И дори пътят да е кратък,
и пламъкът да прегори,
ще знаем с тебе, приятелю,
щастливи, че вървяхме в мъчните си дни!
© Ивелина Всички права запазени