Сама под дъжда вървя си и нищо не виждам.
Сама под дъжда минавам, но пак сама.
Паля сама цигара, не, не се обиждам.
Сама си крача под дъжда.

Нахлупвам качулката и минавам.
Капки дъжд ме удрят по студеното лице.
Като капките дъжд, следвани от другите, аз пак сама оставам.
Сам-сама със измръзнало сърце.

Гледам, също сама като мен жена ридае...
Уличните кучета се смеят за това.
Но и тя като мен не се касае.
Тя отдавна е над тях, надмогнала страха.

Уморена от хаоса, уморена от измръзнали ръце...
седя под дъжда сама, на пейка.
Уморена от шанса, вгледана в дъжд и сълзи, превърнати в море.
Гледам също и онази лелка.

Седя и вече не ми прави нищо впечатление.
Не усещам студ, не ме дразни и дъжда.
Такова сме си ние - днешното поколение.
Вечно търсим изход, а не приемаме живота.

Плача сама - тихомълком, за да отдам почит.
Гледам лелката и се чудя нея какво я терзае.
Не, не страдам за това, че съм сама. Напротив изпитвам обич,
и се моля този студен, но нежен дъжд да не престане.

Не, не плача, че съм сама под дъжда, а се радвам!
Аз се радвам, че вали!
Да, плача, но не страдам.
Мен ме топлят капките на топлите сълзи.

Може би ще ви се стори странно.
Ще кажете: "Защо не бъде в топлото огнище?"
Не, недейте, драги! Още ми е рано!
Аз танцувам по дъжда. Ах, колко е красиво... Вижте!

Допушвам и последната цигара.
Докосвам побелялото лице.
Това ме накара да се размърдам и да стана.
Е, вече ще си ходя да стопля инече топлото тяло. Това време май дойде.

Сам-сама си ходя със качулка.
Не, не съжалявайте туй измръзнало, но усмихнато дете.
Сгушена във една шушулка,
аз тайничко се радвам, че под дрехите си имам едно изгарящо от плам сърце.