Дребен, черен, (признаваше и мама, че съм грозен),

сам се скитам из града голям.

Сритван, гладен, изтормозен,

само нощем в съня си наистина ям.

Знам ги аз, онез, домашните,

тях май всички ги обичат...

Няма ги по улиците, прашните,

те във кучешки градинки тичат.

Мисля си, как много ми се иска

с хубава каишка да ме водят

и в обятия да ме притискат,

и да ям, да ям на воля.

Тайно вярвам, че кожуха ми втвърден

може да има букли красиви.

Чувал съм (не съм убеден),

че премахвали се бълхите хапливи.

Представям си как някой, ей така,

точно мен решава да хареса,

нищо, че имам криви  крака,

а носът ми  твърде е сплескан.

Тогава ще бъда толкоз  мил,

най-чудесния домашен любимец!

И този, който да ме вземе е решил

ще бъде с мен голям щастливец!

„За какво ти е да имаш човек?!-

веднъж ми каза котарак опърпан

„Сега си свободен да тичаш навред,

а иначе ще бъдеш често вързан!”

Но мисля си вечер, преди да заспя,

колко искам някой да ме обича,

че без обич тази дива свобода,

чисто на самотност ми прилича.