Счупено

Безполезна съм за тебе вече,

бях твоя миналата вечер

... и толкоз.

Тръгна си на сутринта,

сякаш чужда съм във твоето сърце.

Не помниш ли, че ме обичаше преди

и как жадно целуваше ме в миналото ти.

Сега... сега съм жалката, измамена... влюбена жена.

Моята невинност в своя джоб напъха,

достойнството ми ти потъпка

и любовта с железен щит отблъсна.

Студен и мрачен твоят поглед е сега,

казва: „Махай се, далече бягай... ще те нараня!"

Но себе си не мога да излъжа

            ... Обичам те...

Ти си моето проклятие и моята присъда -

този кръст ще нося във сърцето

... а какво сърце -

кристална ваза, счупена нарочно,

която никога не ще се залепи.

Кристалът лесно чупи се -

така сияен... а колко крехък...

После... после само прах остава,

милиони малки стъкълца,

които слънцето огрява и кара да блестят,

ала вятър щом се появи, отнася надалеч...

И стъкълце по стъкълце счупената ваза

потъва в бездна на забрава

... а накрая...

накрая само споменът остава.