Счупено
Безполезна съм за тебе вече,
бях твоя миналата вечер
... и толкоз.
Тръгна си на сутринта,
сякаш чужда съм във твоето сърце.
Не помниш ли, че ме обичаше преди
и как жадно целуваше ме в миналото ти.
Сега... сега съм жалката, измамена... влюбена жена.
Моята невинност в своя джоб напъха,
достойнството ми ти потъпка
и любовта с железен щит отблъсна.
Студен и мрачен твоят поглед е сега,
казва: „Махай се, далече бягай... ще те нараня!"
Но себе си не мога да излъжа
... Обичам те...
Ти си моето проклятие и моята присъда -
този кръст ще нося във сърцето
... а какво сърце -
кристална ваза, счупена нарочно,
която никога не ще се залепи.
Кристалът лесно чупи се -
така сияен... а колко крехък...
После... после само прах остава,
милиони малки стъкълца,
които слънцето огрява и кара да блестят,
ала вятър щом се появи, отнася надалеч...
И стъкълце по стъкълце счупената ваза
потъва в бездна на забрава
... а накрая...
накрая само споменът остава.
© Юлиана Кехайова Всички права запазени
развълнува ме. с обич, Юлиана.