Гълъбово ми е. И синьо до припадък.
Очите ме болят от сбъднато небе.
Сърцето ми не е сърце, а клада.
Ръцете – впряг от необяздени криле.
Безсънно ми е даже и в съня нетраен.
И жадно ми е под нестихващ водопад.
Не знаех, че на дъх едва от мен е Раят,
а всяка самота е личен и ухажван ад.
И мислите ми са акорди сляпо щастие,
в съзвучие със шепота на двете ни тела.
Дори и мракът е кристален и изящен...
Тишина, тишина, тишина, тишина... ...