Когато нямам сили да простя, ранена от слова и от мълчание, когато на ръба на пропастта, разтегната от отчаяние, потърся своя път назад, през разпилените си мисли, изстрадам старата вина и недоказаните истини, когато пак ме заболи от светлината във зениците, от недокоснатия миг, от спомена, че съм обичала и ме опари радостта на вятъра, в листата тръпнещ, и в мен се сбъдне утринта, ще мога ли да бъда същата?