Когато някога аз бях дете
училището беше свято!
А днеска то едва крака плете,
а другаде не е познато!
И селото и днеска не расте,
напротив истински умира!
Днес в селото на пръсти се четем.
И тази истина не спира.
Не ражда вече селото деца!
Тук само старци доживяват...
С напукани, съсухрени лица
осъдените се представят
.
Измряха хората и още мрат!
И много къщи опустяха!
И днес вървим по този калпав път!
И лошотиите не спряха!
Децата вече в село не растат,
затуй не трябва училище.
Стените школски днеска се рушат,
оцъклени прозорците им, вижте!
А двора им така е запустял,
че срещаш гущери и змии!
Тук двадесет и първи век е спрял
и сбира своите тапии!
Затворят ли ти святото школо,
да знаеш селото умира
и вече тук какво било било,
напущяй старата квартира!
А до едно селата вече мрат!
И българското не остава!
Така, че щом кръвта ти спрат
от никъде не чакай слава!
29.12.2017г. София
© Христо Славов Todos los derechos reservados