Скот

Прохладно е, красиво утрото невинно,

нежен повей, песента на славей носи,

поглеждам сънено във хоризонта,

зората ражда своя ден красив.

Оттук-оттам стъпки чуват се, безлични,

забързани във времето, да не излети,

немили и недраги, бързащи осанки,

за своя дял в живота - къшей хляб.

Грижовни майки крачат със деца,

оставят те отрочета в нехайните ръце,

а малките  виновни ли са за това,

че утрото откраднато е - навъсено лице.

Бесен шум, песента на славея заглъхва,

изгарящите сажди вдишваш за апетит,

а стреса със усмивката лукава,

поздравява те: „Да е деня ти най-красив".

А хората замислят ли се за това,

че роби са на себе си и своята съдба,

да бъдат те щастливи искат във деня,

да молят се на шефа си за краешник благодат.

Защо сме тъй отрано оглупели?

Защо сме толкова безумни - полудели?

Да блъскаш собствената си глава,

за свое „щастие", за своя "свобода".

Не питат те кога, защо и как,

не искат и да знаят за твоя личен свят,

ти просто си робот, желязо, пух и прах,

неистово желание да биеш се за тях.

А ти със своя малък и безцветен свят,

оставаш там, далече някъде отзад,

в сумрак превърнало се утрото невинно,

денят отминал, минало безлично.

Кога последно ти целуна своето дете?

Кога прочете приказка омайна?

Кога изпя приспивна детска песен

и пови го нежно във завивка бяла.

Кога с любимата се любихте на залез?

Кога почувства пулса биещ - страст?

Кога прегърна и погали й косите,

прошепвайки: „Прости, обичам те, прекрасна!"

Оставени на заден план са твоите мечти,

затрити чувства от сиво ежедневие,

това ли е най-важното, да бъдеш най-щастлив?

Това ли е за тебе рицарска победа?

Не чувстваш ли, че ти си някакъв палячо?

Критик, поет и кукла на конци,

захлупен в работа, във нерви и интриги,

използван, сдъвкан и изплют от всеки.

Така ще бъде, знай, защото ти си го избра,

нареждаш рими празни, философски,

а деня ти тежък, плещите го носят

и някога ще помниш ли, че ти живя?

Мартин

10.08.2007