Вали от небесно царство
злато прокобно и очи на
слепци с жезъл остър пробожда.
Боде и боде навътре
доде ненаситно прогледне.
В мрачни облаци мъчи се
то око свое да вдигне
и прозорец кристален
небесен с ръка своя да глади
и милва.
Черното вече е бяло, бялото – цветно.
В ехото свое трепери тихо
и плавно му шепне и шепне,
ако ли вика негов не чуе,
гръм негов майчин тихо да милва.
Та той камък по камък да взима
със своите мощ(ност) и сила.
© Велла Неделчева Todos los derechos reservados