Вървя и си мисля
Колко сме слепи.
Десетки глави наведени, 
А слънцето във февруарския кучи студ си пече.
Докосва тия сиви, изографисани тераси. 
Намерило е сила навсякъде да кацне,
Дори в панелените стаички смешни, 
То набира сила.. и пече.
Пипа всяко косъмче и мъхче,
Всяка бръчица и петънце.
Гали нежната тревица, 
А от лъчите настоятелни изпъква всяка статуя, 
Всяка животинка.
Оживяват разговори, сърца се разтуптяват, 
Сълзи изчезват, ново щастие се ражда.
А ти, другарю смешен, за какво си мислиш?
Сподели?
Нима на този фон прозрачен, намери правото да си фалшив?
Очите си избоде сам, а после се кориш.
Вдигни главата си, човече.
Това са от ония дни, в които да се радваш, че си жив.