Обливайки нощта,
огънят тлееше в пещта,
мислейки за следващият миг живот,
на тази цивилизация станал вечен роб.

Ежедневно хората умират,
други изгубеното си семейство намират.
И въпреки всичко това,
едно ни крепи - любовта.

Избърсвайки потта от чела,
за пореден път молим за смъртта.
Огънят гасне от нашите сърца,
потъвайки във вечната тъма.

Не смеем дори да обичаме,
защото, дори във вярност да се вричаме,
на нещастие се обричаме,
а обвинят ли ни - отричаме.

Денят ни стана безсмислен,
живота ни - измислен.
Къде е истинското в лъжата,
къде е щастието в тъгата?

Всеки ден ние се пържим
в този ад неопределен,
а човекът вече е сломен
и не вижда смисъла да се мъчи.

Едно остана - любовта.
Единствено истинското...
Тя убива всяка тъга
и придава смисъла на неарилистичното.

Пламъка жив тя поддържа,
защото да обичаме, означава да живеем.
Щастието на този свят тя задържа,
за да можем отново да се смеем.

И когато всичко е лъжа,
спомни си колко ти тъжа,
преди да усетиш допира на любовта.
Обичай, за да предадеш смисъла на новата тъга.