Смъртна сянка

Купчина ледени късове сковават студената сянка...

Сянката на момичето, което живееше в розовите мечти,

и събуждайки се, обляна в сутрешните лъчи,

поглеждаше към красивите стрехи...

Момичето, което можеше да дава,

да дава, без да иска, да обича, без да получава любов...

Сърце, което никога не плаче,

сърце, което винаги се смее...

Очи, които винаги се взират,

очи, които търсят любовта...

Коси, които никога не падат,

коси, които никога не скриват красивите черти...

Устни, които никога не молят,

устни, които тихичко прошепват: „С мене остани...”

Давайки своята любов,

тъй безрезервно спасявайки всяка самотна душа,

остана тя съвсем сама...

Сърцето започна да плаче,

очите не виждаха вече,

косите скриха лицето,

устните вече крещяха,

за малко любов отчаяно тъжаха...

В смъртната сянка остана душата

на момичето от мечтата...