С наострени ножóве го пресрещнаха.
От бялото в очите плисна страх.
То бе наивно, светло... А човешката
безумна ярост стори своя грях.
Не можеше да бяга. Доверчиво
бе към ръцете, давали храна.
Със обич близна ги, все още живо...
след миг потъна в мрачна хладина...
Душата му – по-бяла от кокиче –
изви се към Небето, не разбра,
как този, който толкова обичаше,
предаде го за сребърника два.