Спи, любов! Спи! И никога не се пробуждай!
Не отваряй очи, за да затвориш нашите.
Не разпервай криле, за да скършиш нашите.
Спи, спи заключена в сърцата ни, сърца - така или иначе - празни.
Ти си чувство, което изпива всички други.
Ти си желание, което погубва всички нужди.
Минаваш и убиваш всичко, що можеш - чувства, мисли и мечти...
После оставяш жертвите си паднали, безцветни и заминаваш.
Минава време и цветовете се завръщат, слънцето изгрява отново и ето - пак мечтаем.
Ние ставаме нови хора, с нови разбирания и нови мечти.
Смеем се над това, което сме били.
Тогава се появяваш пак ти. И вековно старата песен започва на нов глас.
Нов мъченически глас.
Но всяка една промяна... дали не погубва?
Дали не ставаме по-безчувствени, по-небрежни, по-лекомислени, по-силни, по-груби...?
Дали?
Спи, любов! Спи!
Спи, за да не се питаме дали...
© Моника Гарвалова Todos los derechos reservados