Вървиш бавно по брега на морето.
Босите ти крака с вълните хладни флиртуват...
Гларусите, високо горе в небето
крещят на глас това, което в тебе тъгува.

Недоспали очи - цяла нощ пак си мислил за нея.
Уморени сълзи.Неприкрити...Това не умееш.
Като на кинолента спомени, съхранили фея,
която нежно прегръщаш, която сладко се смее.

Мобилният тежи като неказан въпрос във джоба.
Искаш номер познат да набереш но някак не смееш.
Тя отдавна мълчи- няма глас, ни СМС-и. Злоба
плисната между вас.Думи грозни... От тях ти беснееш.

Но защо те боли? Тази луда душа как се стяга!
Тези златни очи как от слънцето гледат те с ласка,
от която гориш и би искал далеч да избягаш,
но не можеш и на лицето си слагаш просто маска.

Тази маска е нещо като очилата против слънце.
Привидно пази, но под нея ослепяваш и крещи
всичко онова, вашето, падащо зрънце по зрънце
като капки в дълбока пещера.Казваш си: Забрави...

Но забравя ли се нежност, която като магия
с деликатни пръстчета те е докосвала ден след ден.
Как спомените за нея с лека ръка да изтриеш?
По- дълбоко от колкото си допускал си наранен.

Не искаш...Не можеш...Море и слънце се съюзяват.
Небето с облаци бели...Вълните...Ех, тези вълни...
Отмиват следите ти по пясъка и нищо подир теб не оставят.
Господи...винаги ли така силно трябва да боли?!