Спомен за татко
Тихо е в родния дом.
Вехто палто, бастун,
пожълтял прашен портрет
на напет господин, а в
сълзите - татко се връща.
Прегръща ме с обич голяма,
прокарва ръка по челото...
В селото няма по-гореща
от дланта му.
Свличам се в спомени,
тичам, говоря и не искам
да пусна тази обич огромна!
Не искам да съм сираче,
паяче в тишината,
скрежа в косите пазя -
от дъха му, босите стъпки
на прага искам да ме събуждат!
Не искам, но ръката на внука
прекъсна мечтата...
Трябва да го науча да
да обича кат тате -
хората, животните и земята!!!
© Василка Ябанджиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Съпреживях!
-
Свиден спомен!
А думите - родени от сърцето...
Поклон пред паметта на родителите! -
"Не искам, но ръката на внука
прекъсна мечтата...
Трябва да го науча да
да обича кат тате -
хората, животните и земята!!!"
------------------------------------------------------------------
Силно въздействащ, оригинален стих, сътворен талантливо,
съдържа мъдро послание! Поздрави и от мен за прекрасната поетеса! -
"Не искам да съм сираче,
паяче в тишината..."
Страхотни редове! Цялото стихотворение е пропито от неизмерима болка
по бащата - свиден спомен в родната обител. Връзката баща - дъшеря е особено силна. Тук тя е предадена със завидна сила. Какво повече мога да кажа аз, освен да замълча.
Поздрав и поклон! -
Истинската синовна обич може да се сравнява сама с майчината любов.
Тя никога не си отива, а остава в сърцата ни и паралелно с внуците и правнуците я носим в себе си.Поздрав за творбата ти и по-ведър ден! -
Поклон! А тази обич - към хората, животните и земята, тя е в кръвта на децата и внуците...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
