Хората изпадаме във спор...
Няма драма, туй е то извор,
на мисли във опиянение,
няма и от тях спасение...
Да спориш кой е по-по-най,
да чешеш его до безкрай,
кой крив, кой прав - въпрос е то на чест,
загубилият спора - нека е злочест...
Какви ти истини, като може да си пръв.
Словесен корифей и то какъв -
да мачкаш, да надвикваш, да се пениш,
само слаб противник да намериш.
В спора раждала се истина...
Нищо чудно, но наистина...
в разгорещена, пияна олелия,
да се роди какво... гъгнящ бълвоч и страхотия.
И сред буламача мозъчен да се огледаш,
без надежда - трезва мисъл да съгледаш.
И да разбереш, че хора и народи,
опияняваща любов ги ръководи.
© Александър Митков Todos los derechos reservados