VladislavPlaninski (Чавдар Тепешанов)
131 22
30 nov 2014, 20:56

Старият човек 

  Poesía » Otra
605 0 6

Столетник беше. Виждаше се ясно -

на две превит, от бръчки набразден.

И пееше. Тревожно, полугласно.

Когато спря, попитах го смутен:

 

"Не си ли срещал щастие, човече,

та толкова си мрачен и убог?

Или си решил от утре вече

да вярваш не в лукавия, а в Бог?

 

Не са ли те обичали жените,

които си познавал досега,

та толкова дълбоки са следите

на спящата в очите ти тъга?

 

Без майка ли си расъл? Без баща ли?

Гнездо ли сам да свиеш не успя?

Та толкова сърцето ми нажали

с оная песен, дето я изпя?

 

Кажи, човече божи, аз те моля,

как стигна през годините дотук?

Надви ли всичко - горести, неволи?

На някой харамия ли си внук?

 

Другарите ти - верните, къде са?

Или са се преселили "отвъд"?

Щом сам седиш на чаша - афоресан

дори и от неверницата - смърт?

 

Запей отново тази песен славна,

в която се говори за мъже!

За смелите мъже - от неотдавна,

по-силни от куршум и от въже!

 

Запей поне, щом нищо не говориш!

Да чуя искам скръбния ти глас!

И ние сме на времето си хора -

но колко са мъжете между нас?

 

И той запя - сам в себе си разпънат...

От болка и възторг се просълзих.

Наведох се, ръката му целунах

и жива жар от чашата му пих.

 

1978

© Чавдар Тепешанов Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??