Изоставена в двора ей там
лежи стара стомна - столетница.
Много видяла е и преживяла
малката тумбеста клетница.
Нявга от майсторски ръце ваяна,
днес стои вехта, бледа и окаяна...
С безброй спомени загърната,
сега от бурени само прегърната.
Шарките й за ласка една до друга се наредиха
и приказки пъстри ми заредиха...
Задумаха ми за мълчана вода студена,
наричана по изгрев с вяра момина.
За вода бистра от чучур цедена,
напивана по залез от любов момкова.
За пресъхнали гърла и
морни чела,
за немощни длани и
очи от болка в ями вдълбани,
за едни забравени мъчни времена,
посяли по земята ни ценни семена.
Поседях, поседях
и неусетно от историите чути натежах...
Вода ми се прииска от празната стомна да пия
и мъката й да отмия.
Да я поставя пак на бяла лавица
и отново да стане тя писана
хубавица...
ЗримА
© Zlatka Аndonova Todos los derechos reservados
И е крехка и ранима! Виждал съм счупени човешки души, загубили вяра,застинали в скръбна горест, предадени и разделени като парчета от домашен съд...
Философия на оцеляването...но стомната е останала!Там вече има оптимизъм, че може да бъде пак пълна душа за радост на ония, които са я открили!
Харесва ми!