Понякога си тръгваме с "достойнство",
нищо, че сърцата ни кървят.
Обгърнати с фалшиво благородство,
те, думите и в изгрева скърбят.
Заключваме си спомена в ковчеже,
но носим си ключето на врата,
та в миг на болка, безметежно
капака да открехнем. Суета.
Да влезем пак на пръсти и отново
си спомним за отминали неща.
Докоснати, превърнати в слово,
съдбата пренареждат на листа. ...