Свечерена

30 mar 2013, 11:12

Poesía

442 0 3

Аз все си казвам малко, още малко

ми трябва да достигна небосвода,

а той като далеко е, и жалко,

че пръстите ми не докосват свода.

Аз все се лъжа, че ми е потребно

да бъда цяла с нямата си същност.

Това, което вече е захвърлено,

не може да ми бъде къс надеждност.

И все така я карам, все нататък,

и ха, дано, да стигна по-далеко.

Ала едва ли, без зачатък,

ще се развие пътя ми далеко.

И тръгвам срещу вятъра

нанякъде, където свива хоризонта

и там във залеза и свечерена

приемам, че далече съм от фронта.

Там някъде сражават се пороите

и бурите се бият с дъждовете,

а аз прикрита съм под покривите

и моля се, да бъда суха посред капките.

Но цялата съм мокра и подгизвам

от болката на нямото безвремие.

Съдбата си приемам и разбирам,

че няма път към минало завръщане.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.