Тишина...
Безмълвно взирам се във тъмнината...
Душата стене, сълзи текат,
а устните не могат дори да прошептят.
И така притихнала,
усещам само болката,
и стоя във мрака,
търся светлината...
Виждам „онази с косата”,
затичвам се към нея с разтворени ръце...
О, колко студено, спокойно е нейното лице...
Прегръщам я с усмивка и благодаря й, ...