Вървя си по слънчева топла алея
толкова жива, красива,
чак ми иде да викна, запея.
Птички шарени щукат навред,
пеят, пищят, чуруликат,
викат ми - давай напреде, човек.
Слънцето гали със златни лъчи,
отваря цветята заспали
по големите обширни земи.
Вървя си все така весело аз
и чувам отнейде се носи
този вълшебен, прекрасен, райски глас.
Сладък блян изпълва мойто сърце,
ангел виждам напреде
разперил към мене ръце.
Красив е моментът... Но само за миг.
Скърца се нещо, чупи се друго,
тишината - пронизва я вик.
"Милост проявете към клета ми бедна душа."
Рев тежък изви се от нейде,
черен за мигом стана деня.
Къде съм сега?
Оглеждам се - виждам решетки,
Каква е тази странна воня?
Чу се друга врата...
"Много мечтаеш, момче..."
Настана тежка тишина.
Изпитвам странна, голяма вина,
що ли зло съм направил?
Душата ми кат попарена от слана...
И ето, отвори се нова врата,
тъмно, нищо не виждам
само едър човек дето носи коса.
Преди миг не знаех защо съм тук и така,
ала завчас
светлина проби ми ума.
Ясно стана всичко сега,
виновен съм много,
отивам да срещтна смърта.
Станах, отупах прахта,
тръгнах по пътя нататък
без капка жал и тъга.
"Смел си, момче, давам ти поне това,
но си глупав и то много,
направи ужасна беля."
Слушам как ми палача говори,
но не мисля пак за тая беда
все едно ме води в царските двори.
Пътят ме прати в бесило
И ПАК... На радост избива ме смях,
какво ли чудовище в мен се е скрило.
После - то ясно, виснах обесен,
отидох в адска земя...
Свърши ми тука живота
и някак... Някак по-светъл стана отново деня.
© Пламен Петров Todos los derechos reservados