Вали дъждът и ни засипва из ведро...
Мечтая си за суха бяла риза.
Реката ми напомня Стикс, лодкар, гребло...
Орфей от пещерата на душата ми излиза.

Какво забрави вътре, клет Орфей?
Дали не е вълшебната ти лира?
Ридаеш ли? Че за какво? Недей!
Вали дъждът... Вали, вали, не спира...

Ти казваш, че в змията скрит злодей
ухапа смъртоносно Евридика!
Послушай Хадес, да се обръщаш ти недей!
Тя ще те следва тихо до портика.

И в песента ти тъжна птиците заслушани
мълчат. Мълчи и притъмнялата гора.
До тебе мече малко се е сгушило
забравило за мед и за игра!

Беснеят някъде вакханките в душата ми
И искат да си мой и само мой!
Но ако теб разкъсат, ще откъснат и главата ми...
И не намирам нито миг покой.

Дъждът ридае вместо мен във тази нощ.
И лодката намира своя кей...
Светлее Утрото,  Денят набира мощ,
измити от сълзите на Орфей!