Съм

1 may 2007, 21:43

Poesía

682 0 2

Един полъх неочакван,

едно докосване нежно

на воала красив,

но тук е студено и скрежно.

Пчелица да стана,

нагоре да полетя,

за да мога да го стигна

през пролетта.

Звездица да грейна,

пътя да му озаря,

но вятър ненадейно вейна

и пак сама съм сега.

Тогава нагоре се издигнах,

отвъд всичко и всички същества,

към необятното политнах-

далеч от тъжната Земя.

На Луната кацнах меко-

„Там ще светя" - искам да отвърна.

Полъхът дойде ненадейно, леко,

но на морска пяна ме превърна.

Сега летя някъде в простора,

няма ме, има ме, сама съм.

Навред - само хора,

а аз съм морска пяна.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

kasius (Бостан Бостанджиев)

2007-05-02T02:00:17+03:00

Аха... аха да кажа нещо... някаква мисъл така ми се върти в "кратуната"... що пък да не кажа? Муууууу!!!!!!!
Aneta_kz (Анета)

2007-05-01T22:48:21+03:00

Добре дошла, Алекс!
Хареса ми твоя стих!
Поздрави!