Поглед тежък, неприемлива е реалността.
Затварям очи и ето те сега.
Пред мен стоиш, разкошна в свойта сивота,
а две очи ме гледат с влажен поглед.
Във тях се дави отново моята душа.

Дъги се сливат, тъмни облаци далеч ехтят.
Бурята отминала е и за нов живот ражда се светът.
Във лъчи от радост се багри всяка жива твар,
егото е разрушено, няма вече господар.

А ти си в центъра на всичко, на всяка капчица роса.
На където и да се обърна, все там си,
усмихваш се на образа далечен през безкрайността.
И падам аз отново, пак не стигам твоята ръка.

Защото колкото си близо, два пъти си по-далеч
и аз се чудя вече дали и край ще има тази главоломна сеч.
Сърцето си в капан заключвам и го карам да мълчи,
че настана време за пореден път да отворя аз очи.