Сънувах, че помня как днешният ден се е свършил
и вкусила "утре"-то бягах ли, бягах към "вчера"...
да търся в кой миг немарливост крилете прекърших...
да бягам додето хвъркатото "мене" намеря.
А там се посрещнах пак "аз", но вклинена в земята –
разравях пръстта покрай себе си с пот на челото.
И нямаше помен от вятърен повей в косата.
Самотни криле тихо пърхаха...
блясък в окото...
И "вчера" пак тичах в несвяст към бездомното "утре"
(нали с нечовешки усилия "днес" се изрових).
Грехът си към "мене" със бягство дано да изкупя ...