Като коте се гали днес утрото в мен,

мърка тихо, преде светлината.

И се влачи денят като рис по корем,

тихо дебне да сграбчи Земята.

А светът, все така от съня гурелив,

„Добро утро“ да каже забрави.

Но такъв си е той – примитивен и див,

инак все на модерен се прави.

Смъква облакът своя разпухен юрган.

Слънце бодро зад него занича

и със стария верен небесен „Трабант“

с пълна газ бързо Гринуич пресича.

И потъва Земята отново във мрак.

Оня рис е избягал далече.

Осъзнава светът – тъмнината е враг,

ще му трябват звезди да е вечен.