Като коте се гали днес утрото в мен,
мърка тихо, преде светлината.
И се влачи денят като рис по корем,
тихо дебне да сграбчи Земята.
А светът, все така от съня гурелив,
„Добро утро“ да каже забрави.
Но такъв си е той – примитивен и див,
инак все на модерен се прави.
Смъква облакът своя разпухен юрган.
Слънце бодро зад него занича
и със стария верен небесен „Трабант“
с пълна газ бързо Гринуич пресича.
И потъва Земята отново във мрак.
Оня рис е избягал далече.
Осъзнава светът – тъмнината е враг,
ще му трябват звезди да е вечен.
© Диана Фъртунова Всички права запазени