Задъхваш се на стъпката след прага.
Вълнуваш се, защото си навън.
Различно е, защото си избягал.
Познато е, защото е насън.
Повтаряш си, че този път ще скочиш,
ще литнеш като в люлка над кошмар
и в разказа ще бъдеш двете точки,
въвеждащи разсипващ коментар.
Напомняш си, че има още много,
което да си струва, че грешиш
в опита да съдиш другите,
че можеш да си тук и без да спиш.
А прагът си седи притихнал в сянката
на твоите крила от стар копнеж.
Нима е недостатъчно проклятието
и в сънното си бягство да се спреш,
че нужно е и хъсът ти да бяга
от спомена, че някога веднъж
иззидал си от сълзи прага,
а миналото сложил си за страж.
Да, ето те на стъпката след прага,
усмихваш се, защото си навън,
комично е, защото си избягал,
макар че си наясно, че е сън...