така наречените клепки
ме издават
издават ме
предават
ме и ръцете
пръстите
очите
жестовете
как да се играе на въже с една ръка
как да се целува без да се докосва
платон никога не го е знаел
а защо тогава да го знам и аз
стигам вътре в стария часовник
влизам вътре виждам механизма
и стрелките мъничките зъбчестите
колелца
викториански
двор с бръшлян
и котките по тротоара
котките които гонят гълъби
но пък за гълъбите никой никога не знае нищо
да това е така
така наречените условности
на езика
така наречената деликатност
на разстоянието помежду ни
така приятна
лесна е
за нарушаване
и този стол е нисък ето ти седни
а аз ще седна на земята
някаква любезност в детайлите
която стига точно там където трябва
точно на ръба на тялото където имам белег
не не ме целувай там защото тялото е още топло
мястото е още топло
да там се вижда че по формата на нотките
и леката трапчинка вляво
когато се усмихвам (има я когато съм със теб)
хартии
и мачкани цветя пред къщата
и улици
по къщите
дърветата
и птиците
и самолетите
и вертолетите
и по летищата
и облаците
слънцето
звездите
този млечен път (край него никога не сядам)
да
така е
май
по всичко
/с/м/и личи
че те обичам
© Питър Хайнрих Todos los derechos reservados