ТОВА СИ КАЗВАМ ВСЯКА НОЩ

... когато времето тече

по-бавно и от селска бара,

а ти живееш на парче –

на границата на кошмара,

ненужен и неприложим

с торба стиховищни брътвежи,

с печални облачета дим

вечерната лула те нежи,

огнището ти не гори,

градът те гледа като гламав –

че нямаш пукнат лев – дори

да палнеш вощеница в храма,

вечеряш с тъпия пастет

и с прости рибени консерви,

и статусът ти на поет

започна яко да те нерви,

и твоят ден се опетла,

запле се – пате във кълчища,

къде със боси ходила? –

напред са пламнали стърнища,

а нощем – сякаш за разкош! –

из теб се къртят земетръси...

Това си казвам всяка нощ,

когато падна във съня си.