Блуждая пак по стръмните пътеки,

очертани от човешките слова.

И търся лек за раните нелеки,

и не знам - ти  билка ли си, или най-обикновена трева.

И тъкмо посегнах към вярата в мене,

че си специална, могъща трева...

полетях  стремглаво към пропаст, без време.

На  дъното съм... Сама... Ами сега?!

И кънтят гласове в разбитата ми тиква.

И не помръдват човешките крехки ръце.

Сред мъртви скали и души душата ми  стихва -

оживяват само камарата страхове...

Благодаря ви, хора :) и Весел празник на 12.12