ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА – ДЕСЕТА ЧАСТ

(приказка в рими по Ангел Каралийчев)

ВЕЙХАЙВЕЙ И НЕЙНИЯТ БАЩА

Слънцето към пладне веч клонеше,

а принцеса Вейхайвей все още спеше.

Ето че иззад завесите на балдахина,

някой отегчено се прозина…

Подаде се ръка със костеливи пръсти,

която сграбчи огледалото чевръсто –

принцесата във него се огледа,

огромните си зъби тя съгледа 

и нос със дължина на чукундур,

подхождащи на някой селяндур,

но не и на изискана девица,

подготвяна за бъдеща царица.

Ядоса се на сребърното огледало

и хвърли го по котето заспало,

което през прозореца изскочи,

принцеса Вейхайвей гласец проточи,

звънеца грабна, почна да звъни

и в стаята нахлуха куп слуги:

„Принцесо, как сте? Спахте ли добре?

Каквото заповядате, ще Ви се донесе?”

Изпадна Вейхайвей във затруднение,

за нея мисленето бе едно мъчение

и под носа си почна тя да мънка,

и откровени глупости да дрънка.

На помощ главната слугиня се притече

тя коленичи и със мазен глас изрече:

„Навярно сте благоволили да забравите,

какво желаете на нас да заповядате.

Желаете ли топло мляко с шоколад -

в чашка, искряща като звездопад?”

„Не! Аз такова мляко ненавиждам

от тези думи даже се обиждам…”

„Тогава дробчета от „мисикоми”-

желано пиршество за гастрономи,

в чиния златна – осемнадесет карата,

за радост и наслада на душата!”

 Принцесата отново тропна с крак

и предложението тя отхвърли пак.

„Ах, как не се усетих досега?” –

слугинята отворила уста:

„Каретата ще викна аз веднага –

дванайсет коня са във впряга

и те ще Ви откарат начаса,

до езерото с бистрата вода -

там Вие може да се освежите,

на пясъка златист да полежите.”

Вейхайвей проточи глезен глас:

„Не ставай смешна - туй не е за нас!”

„Защо принцесо мислите така?”

„Защото езерото пълно е с водааа,

а тя е мокра и не я обичам

и няма там да ида, се заричам!”

Ръце безпомощно разперили слугите

и Вейхайвей погледнали в очите:

„Принцесо, молим Ви се, помислете,

желанията Ваши си спомнете!”

Принцесата главата си подпряла

и уж започнала да размишлява,

след миг видели се слугите в чудо,

когато тя започнала да скача лудо:

„Досетих се, досетих се какво желая!”

извикала принцесата накрая.

„Как искам незабавно в този час,

узряла златна ябълка да хапна аз!”

Слугите зинали от удивление,

настъпило всеобщо оживление,

но тропнала принцесата със крак,

и дала на слугите ясен знак,

че трябва те да замълчат

и ябълката да ѝ донесат.

„Но ябълка такава тука няма!”-

обадила се главната слугиня.

„Я да мълчите! Знам че има!

Там някъде на Горната земя,

расте едно дърво, което дава,

всяка година по ябълка една.

Узрее ли – пристигала ламята

и с ябълката златна във устата –

подарък за сина си – истинско чудовище,

долитала до своето леговище.

Така че оправдания да няма,

затуй със Вас ще бъда пряма -

аз искам незабавно, в този час,

да донесете ябълката тук, при нас!”

Решила главната слугиня да я вразуми,

но Вейхайвей отвърнала надве-натри:

„Баща ми – цар всемогъщи Патаран,

велик е пълководец – не лапнишаран,

той има армия от милион войници,

те двамата ще смачкат кат’ мушици.

Нека баща ми тука дойде незабавно,

да вземем ний решение държавно.

„Но негово величество все още спи…”

„Веднага ти иди го събуди!!!”

Слугите се изнизаха безшумно

и счетоха за най-благоразумно

веднага да повикат Патаран.

Яви се той на жезъла подпрян -

коса сплъстена, целият в брада,

с корона, люшкаща се на гърба…

Принцесата страхливо доближи,

от слънцето премигна със очи

и тихичко изрече с тънък глас -

„Ела да те целуна дъще, аз!”

„Целувка, татко, няма да ти дам,

докато ти не ми доставиш сам…”

„Каквото пожелаеш ще е твое

обичам те детенце мое!”

„Не вярвам! Моля закълни се!”

„Заклевам се във моята корона”

„Тогава, татко, моля потруди се

и подари на моята персона

златна ябълка от Горната земя,

открадната от лошата ламя!”

„Но как? Какво! Къде да я намеря?”

„Прати подир ламята ти потеря,

хрантутиш милион войници,

защо ти трябват тези хубостници,

щом с нея те не могат да се справят,

нека на бой веднага се отправят!”

Царят ръка към челото си вдигнал,

изпъчил се, смутено попремигнал

и както на владетел подобава,

гласът му проехтял като камбана:

***

„Подчинени,

разберете

мойте царствени слова:

аз съм царя,

господаря

на царете,

а не лукова глава!

Имам кон,

имам трон

и войници —

милион,

и министри —

важни птици!

Всички до един се

те натискат,

искат

бой

за царя свой!

Щерка ми е

Вейхайвей,

с нея царя се гордей! [1]

Край на десета част!

Следва…

[1]  Стиховете в курсив са на Ангел Каралийчев