Той честичко се виждаше със нея,
а след това си тръгваше успокоен.
Заставаше сред хората и викаше: „Аз смея,
аз смея се, но винаги съм откровен.”
.........
На хората, като че ли, им дремеше за него.
Те бързаха за работа, за среща, за това,
което караше го да се вижда с нея,
което раждаше таз гадна суета.
.........
Те бързаха, а той не толко,
препускаха във този ден студен,
той чуваше, а не те, толко,
тоз шум, от хора и машини породен.
...................
И мислеше си той за хората, за строя,
във който пленник се оказа изведнъж.
Без да иска се засмя и даде своя
принос за шума... и лисна дъжд.
.........
Дъждът пропъди хората, машините,
насред града остана само той... и мъничко от нея в него,
наслаждаваха се те на тишината, милите,
но бе измамен той от нея...
© Георги Златков Todos los derechos reservados