Тъмна светлина

(на изгубените души)

В стая с посивели мебели,

посипана от паяжини и прах,

седи момиченце на стар паянтов стол.

Единственият цвят в този чезнещ мъртъв свят

е нейната дантелена розова рокля на волани.

В тягостната тишина нейното дихание

се превръща в повей - нежен и разкошен.

Оттук светът изглежда грозен,

но взреш ли се в нея -

потъваш като в необятен океан.

Още малка е, но осъзнала, че навън е страшно,

че всички носят маски - зловещи и опасни.

Очите ѝ - сини перли в умираща пустиня -

светят в тъмнината - гостоприемна и подканваща.

Малки  безцветни капчици се стичат от ръба им -

търкулват се по розовите бузки

и тупват като камъни върху прашния килим.

От тъмнината се надигат сенки -

пропълзяват бавно и надвисват над нея.

От тавана се процежда дълга костелива длан -

по пръстите се стичат черни капки пяна.

Розовата рокля на волани потъмнява,

очите бавно издигат се нагоре - към тавана.

Ужас се изписва по лицето детско 

и устните отварят се за писък.

Дланта протяга свойте пръсти

и погалва нея по русите къдрици.

"Не, твърде малка си да мразиш и обичаш,

изживей докрай своя земен път,

о, дете на невидимата сила!"

Сенките отдръпват се и изчезват невидими в ъглите.

Изминаха години - дълги, сиви, убийствени години.

И ако отидеш там - в чезнещата къща,

 на върха на хълма, близо до брезата,

ще я видиш - седяща на стар паянтов стол.

Тя все още чака, загледана в мръсния прозорец,

светлината, прибираща бездомните души.