Тъмната нощ на душата

1 jul 2010, 11:31

Poesía » Filosófica

1536 0 1

Като мрежа, изтъкана от сребро,

мъглата ни оплита

и ни прави слепи.

С матов блясък се процеждат

умиращи лъчи,

затихващ вик за помощ.

Сърцата ни пропити са

от студ и влага

и страх сковава нашите нозе.

Топлината чезне.

Пипала от нощен здрач

алчно ни обвиват,

изпивайки последната надежда.

Светът е мъртъв.

Светлината - само спомен.

Удавени в безпаметност и безразличие,

като кукли на конци

се влачим все напред -

безплътни сенки

със угаснали сърца.

И аз плача

и търся нещо

и се моля...

Всичко е изгубено.

Покой.

Нека мракът ме погълне.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.