Уморен е вече пътникът пленен,
тъмната ръжда покрива бялото лице.
Самотен зов и писък наранен,
устемено хвърлен в небеса далечни.
В мрака се чернее заробено сърце
и мечти за свобода изгаснали и безконечни...
А навън слънцето, полята, птичките весело ехтят,
и носейки дъха на пролетта, жизнерадостно трептят...
Пътнико, пътнико колко наказан си ти,
затворен, обречен между четири мрачни стени?
Съдбата впива своята сребърна кама
и с жестокост разбива надеждата за свобода. ...