Главата крия в сълзи наместо в пясък

и дланите събират гняв и празнота.

Мълчание личи в мен наместо крясък.

Какво си, щом погубваш ме така?

А моите очи присъда ти чуха,

в своята безумност непоколебима.

Невинността ми слуша, ала глухо...

Не я допусна от страх, че ще ме има.

Мъртва съм за теб, погреба жива...

в земята тежка, да те скрие от скръбта.

Уби ме лесно, а бях недостижима

от мрамор ти поръча ми вина.

Но гроба ми не навестяваш. Знаеш,

че минеш ли от там дори веднъж

и в смъртта си мен ще пожелаеш.

Ще вали над мрамора ми твоят дъжд.